Приказка за златното цвете 

Вдигнах очи от кървавочервеното вино в чашата и впих уморения си поглед в моя странен събеседник.

- Страхувам се, че изгубих пътя си. - признах на един дъх.

- А, не би трябвало. - той спокойно се облегна назад в креслото си и сапфиреносините му очи бавно огледаха лицето ми. Нищо освен тях не издаваше така ясно, че той принадлежи към друг свят. Този на фантазиите... там където човешките емоции пируват в своя пламтящ свят.

- Вие хората си мислите, че нещата са прости. - започна той спокойно. - че всичко в живота ви е разчертана схема, чиито малки сиви коридорчета вие трябва да следвате, водени от милостта на някакъв по-висш разум. Незная защо непрекъснато се мъчите да въвеждате ред в съществуването си. - той се усмихна приятелски и вдигна изящните си рамене с недоумение - Вашият живот е хаос, приятелю. Самата ви същност е хаотична. Човешкият свят с всичките му сили и слабости е пълен безпорядък. При това... страшно красив. Не разбирам и как е възможно малките ви умове да се вкопчват така отчаяно в един ред, който не им е присъщ, вместо да се отдадат на същността си.

Замислих се над думите му, леко намръщен от усилието, което положих да вникна в тях. Загледах се в огъня докато помисля, допускайки удоволствието от топлината му да ме погъделичка.

- Може би просто ни е страх от неизвестното и различното. - допуснах след кратка дискусия със себе си.

Събеседникът ми отново се усмихна, този път снизходително и се наведе към мен заговорнически. Сините му очи заблестяха болезнено ярки за ограниченото ми човешко зрение.

- Имайки впредвид какви ужасяващи неща чертаят повечето от вас за нормални... би следвало този сив порядък да ви ужасява много повече. - прошепна той.

Обърканото ми изражение, което наистина неволно допуснах да се промъкне на лицето ми, го накара да избухне в звънък, свръхестествен смях, който сякаш ме заля целия.

- Да се опитваш да търсиш някакъв илюзорно правилен път и после да изграждаш фалшиви идеали за нормално щастие, само ще унищожат твоята уникалност. - посъветва ме той. - Не прави грешката да се подвеждаш по някакъв насилен неестествен ред.

- Разбирам. - кимнах бавно, почти убеден че съм разбрал накъде отива разговорът. - Искаш да се отдам на хаоса.

Той въздъхна и обърна красивото си лице към огъня. Пламъците заиграха своя безумен и красив танц и хвърлиха сенките на своя малък свят върху бледата му кожа.

- И да, и не. - отрони накрая след умислено мълчание. - Трябва да намериш само начина за усъвършенстване на същността си. Търсенето, обаче минава през хаоса.

- Моята същност, казваш...- повторих бавно.

Събеседникът ми разпери неестествено дългите си пръсти и се вгледа лукаво в мен. - Да го наречем същност, да. Ако оставиш настрана тромавата месна обвивка на тялото си, не взимаш впредвид никакви обществени порядки, наложени от времето в което живееш и разкараш страховете си... това, което ще остане вие, хората, доста опростено наричате.. душа... есенцията на вашата уникалност. Ако си достатъчно старателен ти дори можеш да я видиш.

- Какво да мога? - сепнах се аз и изненадващо за самия себе си се почувствах глупав. - Как е възможно да видиш нещо което е нематериално?

- Ох, вие хората и слепите ви очи! - възкликна той с досада. - Вие, надарените с толкова богато и красиво съзнание. Вие, които непрекъснато го задушавате  обръщате гръб на разкошните неща, които изграждат душата ви и то в името на сивия ред и норми!

Той се изправи решително и сянката му като жива се плъзна по стената - висока и стройна.

- Ела с мен. - подаде ми ръка - Искам да те науча да виждаш цветята. - изрече загадъчно.

- Кои цветя? Не те разбирам... - с недоверие погледнах бялата като мрамор, изящна ръка, протегната към мен.

- Нека те заведа. - настоя той . Прелестните сини очи заблестяха изгарящо, умолявайки ме да ги последвам. Ръката ми решително го сграбчи и в този момент нещо в мен се пробуди и под хладния допир на пръстите му усетих към мен да се спуска топлина. Сините звезди насреща ми се смееха очарователно. Пламъците от камината се извисиха и започнаха да се разрастват, танцувайки из стаята. Сетивата ми сякаш избухнаха. В ноздрите ми нахлу мириса на изгоряло дърво, подправки и кипнало вино. С очите си виждах опустошителни пламъци, които се усукваха около мен в екзотичен танц, докосвайки ме като нежна, гореща любовница. Стиснах очи, неспособен да издържа повече на гледката и се свлякох на колене, заровил пръсти в косата си. Разкошният танц на огъня - унищожителен и прекрасен се пренесе в съзнанието ми. Очите ми не само бяха затворени... бяха станали излишни.

- Браво, приятелю. - чух окуражаващия глас на водача ми. - Ето че, разбра, че тялото ти няма нищо общо с възприятията ти за красота. Но, внимавай с огъня. Той е прекрасен и може да ти покаже изумително красиви емоции. Ако, обаче му се отдадеш напълно, той ще те погълне. Танцувай с него, вземи това, което той може да ти даде. Но не му позволявай да те унищожи. И не спирай да вървиш след мен.

Опитах се да си представя какво се крие напред и се насилих да тръгна с неприятното чувство че оставям един наркотик, една опияняваща буря от наситени чувства, които така умело ме мамеха да потъна изцяло в тях. Плъзнах се ... да това е думата ... вече безплътен, свободен и гъвкав започнах да танцувам с огнените езици, които ме изпълниха и приеха... все пак бяха мои... Допуснах ги в мен. Те не можеха да ме наранят, а само да ме изведат напред, докато не спират своя безумно красив и гибелен танц. Нажежената червено-жълта, златна картина пред мен започна да изтънява и да остава зад гърба ми. Кадифен, тъмносин мрак пропълзя на нейно място.

 Огледах се разтреперан както от преживяното, така и от внезапната промяна на температурата. Беше станало студено и съзнанието ми сега бродеше по дълъг коридор облечен в тъмносиньо и хладно на допир, истинско кадифе. Стъпките ми бяха безшумни докато напредвах и краката ми леко потъваха. Със всяка крачка ставаше все по-студено и осезанията ми се изостряха за да посрещнат това, което ме чакаше след коридора. Дъхът ми образуваше малки облачета пред мен, а пръстите ми едва докосваха тъмните стени , покрай които минавах. Завой, още кадифе, завой… вече не чувах гласа на моя водач, но пътят беше само напред и не се тревожех, че ще се изгубя. И ето още един завой и пред мен блесна бяла светлина и ме блъсна леден въздух, които за секунди напълно спряха дъха ми. Бях престъпил прага на висока кристална зала, ослепително бяла и искряща и дяволски студена. Беше истински пир на изкуството, няма спор, но оставаше привкус на едно прекалено… подредено изкуство. Красиво, но заключено в рамки. Силно, но обуздано. Останал безмълвен се взирах отново и отново във високите бели стени, изумителният чист кристал по тях и виещите се нагоре спираловидни статуи облечени в замръзнали звезди. Всичко беше искрящо бяло, светло синьо или сребърно. Студена красота ме заливаше отвсякъде, карайки ме да се губя в нея.Стоях така няколко минути, изумено зяпнал нагоре с леко отворена уста, после се отърсих и с мъка откъсвайки поглед от прекрасната гледка потърсих наоколо. Открих моя спътник в един ъгъл на залата изправен и спокоен , да разглежда с интерес едно студено образувание.

- Къде сме? – попиташ шепнейки.

Той обърна лицето си към мен. По устните му играеше топла усмивка и ужасно сините му очи трепкаха живо и гледаха към мен с поглед на истинско забавление.

- Твоят, разум. – отрони се кратко от изящните устни. – Всичко което си научил и разбрал, всяка дума, която си запомнил. Всяко познание, което си открил, претеглил и осмислил и накрая си заключил в съзнанието си в тази кристална, удобна форма.

Погледнах го объркано и отново огледах наоколо. Постепенно започнах да подреждам нещата.

Това било значи. Контраста между изпепеляващия, горещ огън и студеното познание.

- Повечето хора са доста ограничено крайни във възгледите си, приятелю мой. – прошепна току до ухото ми моят водач. – Хвърлят се в заслепителния огън и с него разтапят неприкосновения си разум. После се превръщат в сиви машини с наложени идеали и напълно заличена душа и идентичност. Истинското изкуство не е нито в изграждането на по-висока ледена кула, нито в унищожителното разюздено танцуване с огъня… Нима вече не разбра – усмихна ми се той хващайки леко лицето ми с длани и насилвайки ме да погледна в изгарящите му очи. – Не бива да разтапяш разума си с унищожителния огън. Трябва да използваш ледената си крепост и огнената си същност отделно, за да подчиниш и двете.

Леденият дворец около нас се завъртя неудържимо и усетих че пропадаме. Опитах да извикам и стиснах очи в паника, но усещането само се засили от разбеснялото се в този момент въображение, което се хвърли, доста ожесточено, да рисува картини за неизбежната ми гибел. Студен вятър свистеше около мен, камбанки хаотично пищяха в ушите ми и през цялото време се молех моят водач да знае какво прави. След още секунда всичко свърши и усетих твърда земя под краката си.

Колебливо отворих очи и се огледах. Бях паднал на колене и моят приятел ми протягаше изящната си длан отново, този път за да ми помогне да стана. Очаквах да видя поредното чудо, когато се изправих, но видях само че сме в тъмна стая без врати и прозорци, черна като нощ. Единствената светлина идваше от стените. Щом различих източника не се сдържах и ахнах от почуда. По всички стени се виеха красиви, крехки филизи, които се преплитаха, застъпваха и изкачваха нагоре и нагоре. По тях малки капчици блестяха като мънички звезди, капчици, които пълзяха по нежните клонки и се събираха в неописуеми златни цветя, които блестяха. Те се съграждаха от капчиците, ставаха по-големи и по-големи, разтваряха се в разкошно цвете изпълнено със течно злато - болезнено красиво за човешките ми очи, след което се затваряха като срамежлива девойка и се свиваха, разпръсквайки се на хиляди капки, които отново започваха да трепкат в непрестанен танц, на съграждане и разделяне. Стоях така и ги гледах, сякаш часове без да мога да откъсна поглед от това съвършенство.

- Това… това е … - опитах да насиля думите от пресъхналото си от захлас гърло.

- Това е обуздан огън, приятелю. Перфектният баланс. Да усъвършенстваш всичко, без да пожертваш нищо. Това е изкуство. Това е пътят. Да не се подадеш на изкушението да избереш един от двата пътя и да си обречен на него навеки. Това може да бъде човешкото съзнание. Бори се да бъдеш господар на златните цветя, а не ученик по пътя на огъня или леда. Иначе си живял само за да хабиш ресурси и пространство. – звънкият му смях отекна накрая. Затворих очи и горещи сълзи потекоха по страните ми. Стоях така цяла вечност, докато се реша да отворя очите си.

Бях сам в хола си и дървата в камината догаряха с тихо припукване. Пред мен стоеше почти пълна бутилка вино. Седях така – сам , със засъхващи сълзи по страните ми и вдървени крайници и не откъсвах поглед от единствената чаша за вино пред мен. Останах неподвижен, потънал в мислите си, скитащ далеч от света на смъртните докато огъня догоря съвсем и топлият мрак на нощта се спусна.