Поход в царството на мрамора

  Царството на мрамора...изключително поетично описание на Пирин, измислено от мой много близък човек. И наистина - тръгнете ли из тази планина буквално ще ходите по мрамор, ще се пързаляте по него и ще се свличате по него, чак докато ви втръсне.
 Когато се отправихме на прехода, за който ще ви разкажа, бяхме заредени с много ентусиазъм и хъс, изчетохме всички блогове и статии за маршрута, който си бяхме набелязали и и
згледахме де що има клипове, качени във всеобхватния You Tube. Оказа се че всичко е било едва бегло описание на това, което ни чакаше. Има неща по-силни, по-красиви и по-велики от думите в несъвършенния ни език. И Пирин е едно от тези неща.
Плана ни за преход беше: Банско-хижа Яворов-Кончето-вр.Кутело-вр.Вихрен-хижа Вихрен. В последствие пътешествието не се разви така, поради редица фактори, които не бя
хме пресметнали.




                                                            Ден първи
И така - събота сутринта тръгваме от София с 2 коли. Носим малко багаж - само най-необходимото и сме заредени до горе с ядки, шоколади и минерална вода - да ни подкрепят по дългия път. Колите оставяме в Банско и се обаждаме на фирма, с която предварително сме се уговорили за превоз до черния път към х. Яворов. Докато чакаме бусчето, което ще ни откара по-нататък, се впускаме в обиколка на Банско. Мястото за печат в книжките със 100те обекта е само едно, но забележителностите, от които можете да го вземете са 4 : Музей Н.Вапцаров, музей Неофит Рилски, Велянова къща и иконна изложба в църквата "Св. Троица". Насочихме се към първото в списъка - къща музей "Никола Вапцаров", която е точно в центъра на града до знамената и фонтаните. Самият музей е добре поддържан, интересен и издържан в малко по-творчески и сюреалистичен стил с пана по стените и изобилие от фотографии, контрастиращи силно с възрожденските стаи -запазени в автентичен вид. На излизане от музея ни слагат печат не само за него, но - преди да реагираме - и за вр. Вихрен, който е номер две. Като истински пътешественици, които събират печатите не заради самото им събиране, се почувствахме като измамници, незаслужено удостоени с трудния печат. Заричаме се да си го заслужим и тръгваме обратно към гарата, за да си вземем транспорта (или по-точно той да вземе нас). Тук е момента да спомена, че след известно проучване в интернет може да се намерят доста фирми, които с готовност и срещу съвсем приемливи суми разхождат туристите насам натам. Удобно е да се уговорите предварително с шофьора, защото при по-голяма група не се задължавате с фиксирани часове, които често може да не успеете да спазите щом става дума за планина. Следва кратък път и бусчето спира. Шофьора обещава на другия ден да ни прибере и се разделяме с пожелание за лек път и успех.

Още от сега започвайте да свиквате с каменистите сипеи- те ще ви съпровождат през цялото време

Горе-долу това е пътеката, която ни очаква към хижа Яворов. Взима се за час-два. Не е трудна и макар да има стръмни участъци, върви през гора и това я прави приятна разходка. С чести почивки на по-стръмните места е напълно по силите и за съвсем неподготвени туристи.
Късния следобед (да, първия ден хич не бързахме) пристигаме в хижа Яворов.

Обърнете внимание, че до хижата може да се стигне и по обиколен път с кола.  Виждате и терасата и самия вход.

 Още с влизането си там, ще установите, че не случайно казват, че е една от най-добрите в Пирин. Много добре поддържана, изцяло ремонитарана, със санитарен възел през няколко стаи и много хубава столова. Леглата в стаите са чисто нови, чаршафите светят от чистота и са постлани с меки и топли одеала, на които грее еделвайса на БТС. Направо ни се прииска да останем тук за по-дълго. Хижарят и персонала са изключително отзивчиви и организирани.
Направихме кратка вечерна разходка в околността и след питателна и вкусна вечеря на терасата, на открито пред хижата, стана време да лягаме, защото ни чакаше тежък ден.
                                                               Ден втори
Станавето в 6 сутринта в неделя се оказа по-лесно от очакваното. Поръчаните от вечерта мекици със сирене и сладко ни чакаха, точно в 6 30, както се бяхме разбрали. Хапваме, стягаме багажи, поглеждаме величествените стъпала, които се виждат чудесно от хижата и тръгваме по червената макрировка, право нагоре.

Величествените стъпала - прекрасна гледка са най-вече по залез слънце, когато са поръбени  с червено.

Първият час и половина вървим през гора. Пътеката е красива, пресечена от изворчета и много приятна. Все едно се разхождаш из картини на Шишкин.

Част от пътеката през гората.

Постепенно дърветата започват да оредяват и като в учебник по география наблюдаваш плавното преминавана към храстова растителност, треви и мъхове. 

Минавате през езеро, много подходящо за кратка почивка.

Докато се изкачвате нагоре ще имате възможност да се насладите на постепенното издигане на слънцето над планинските масиви и златните му отблясъци, които ще танцуват с вас по целия път. Първата част от пътя минава неусетно, след 2-3 часа гледките започват да се откриват все повече пред вас и макар пълното величие на планината още да предстои, започвате да подозирате, с какво всъщност сте се захванали.

 Качихме се на него, точно преди да започнем ходенето  през голи скали и мъхове и зеленината долу беше невероятна гледка. В малки езерца долу се отразяват облаците и наистина е живописно.

Съвсем скоро тези гледки ще останат зад гърба ви, а пред вас ще започне - бавно и полека да се разгръща планината. Жълтата и червената маркировки се разделят на билото. Вашия път е надясно по червената. И първото, което виждате е вр. Баюви дупки (2820м). Да, между другото вече дишате зяпнали, защото не ви стига въздуха докато се катерите.

Тази гледка също ще ви вземе дъха. 

Червената пътека подсича върха по западния му склон и докато вървите става все по-стръмна и камениста. Още нещо разнообразява пътя - постепенно навлизате във високите облаци, които се формират направо пред очите ви.

В началото на облаците, през които ни предстоеше около 2 часа път

Съвсем скоро забравяме за живописните гледки. Вече вървим в облачна маса и мъгла, която бавно се плъзга покрай нас и скрива цялата долина от погледа ни. Голямата надморска височина и стръмната пътека са предпоставка, за повечето хора да започнат да дишат с пълно гърло, което обаче не е приятно докато минаваш през облак. Универсалната ми кърпа, сложена през лицето в стил бандана, доста ми помогна да не гълтам влажен въздух.

Навлизане в облаците

И така започва онази част от прехода, която ще ни изведе на заслон Кончето. Нашия път преминава изцяло през мъгла, бяла като мляко, и през стръмна камениста пътека. Докато взимахме най-тесните и страховити участъци (мъглата донякъде помагаше като скриваше от погледа ни колко дълго ще падаме ако се подхлъзнем) започнах да разбирам, че новите ми планински обувки са най-добрата ми инвестиция напоследък. Наличието на мрамори по пътеката я прави хлъзгава и само стабилната подметка може да ви помогне тук.

Това виждате, ако погледнете надолу. Освен това за специални усещания е добавена опцията "тука има пътека-тука няма" На места маркировката е направо върху камъните, пък къде ще стъпите - изцяло по ваше усмотрение.

Ние се движехме сравнително бавно, тъй като имахме хора без много опит в групата и се изчаквахме полека. Така за 5 часа преход от хижата, най-сетне зърнахме заслона Кончето.

Заслон "Кончето"

Тук вече нещата придобиват друг мащаб. Най сетне сме на самото било на планината и гледката, която се разкрива от ръба ни взима дъха доста по-успешно от стръмния път до тук. Облаците спират в ръба и започват издигане на горе. Така другата страна се разкрива кристално ясно пред очите ни.

Рязката граница на облаците

Гледката от заслона

Дошло е време за леко хапване, на 40мин път сме от самото Конче и след лек обяд за връщане на силите се отправяме към така очакваното и прословуто Конче.

Вървим през още мъгла и стръмни склонове все по червената маркировка. Оказва се, обаче че тя не е предвидена да мине по самото конче, а го подсича все така през западния склон. Макар и предупредени за това от други източници, пак пропуснахме да се качим нагоре по-рано. Така че пред самото Конче ни се наложи да изкатерим около 20тина метра нагоре по стръмния, ронлив каменяк за да стигнем началото на стоманеното въже.  След преброяване на групата и кратко ликуване, че никой не се е претрепал, се строяваме пред въжето и поемаме напред. 

Начало на Кончето.

Самото преминаване е доста сюреалистично. От дясно нищо не се вижда нищо освен мъгла, отляво - главозамайваща гледка и на всичкото отгоре сравнително безлюдния път до тук внезапно се оказва оживен като Граф Игнатиев в 5 часа следобед. В общи линии на всеки 5 -6 крачки ти се налага да се разминеш с някой насреща. Оставаш с впечетлението, че някаква тайнствена машина бълва хора от другата страна, защото и идея си нямаш къде се дяват след това.

На някои места разчиташ изцяло на въжето - на други то не ти трябва толкова. Отново внимаваш за хлъзгавите, отвесни мрамори. Единствената психологическа бариера, която ми се наложи да премина беше в началото, когато трабваше да увисна на ръце, изцяло осланяйки се на въжето докато тежката раница на гърба ми ме тегли надолу. След като го направих нататък беше лесно. След кратко обсъждане по средата на преминаването решаваме, че няма да продължаваме към вр. Кутело - 2908м - втори по височина след Вихрен, защото сме се позабавили, а и не всичките ни хора, ще се справят. Това ни накара да изберем място където кончето се напуска (то продължава през самия вр. Кутело) и се поема по пътека, която подсича върха. В последствие съжалихме за тази постъпка, защото се оказа, че подсичащата пътека, която поехме е най-тегавата част от пътя. Не особено подготвените хора като нас трябва да следят всяко своя крачка и да преценяват къде да стъпят. Пътеката често се губи, една погрешна стъпка, например ме изведе върху абсолютно гладък мраморен камък -силно наклонен, по който започнах да се пързалям надолу. Приятелите ми здраво се стреснаха, най-вече защото позицията беше такава, че нямаше как дори да ми подадат ръка. Докато се свличах,полека и в пълно присъствие на духа търсех нещо да се хвана, се извъртях така че раницата ми да задере в малките камъчета отстрани и да ме забави. Това ми даде шанс да се протегна на точното място и да стигна относително безопасна земя. Чак когато стъпих там краката ми омекнаха като желе и трябваше да седна и да изчакам да дойда на себе си. 

Подсичащата пътека и това, което виждаш под краката си

Горе -долу по това време - докато приближавахме Премката, станах свидетел на едно от най-величествените и красиви неща, които съм виждала. Поспрях за момент да погледам, защото мъглата около нас беше започнала да се разсейва. Седнах на пътеката и се загледах. Пред очите ми облаците започваха да се издигат, приплъзвайки се по билото. Те се извиваха нагоре в удивителни, постоянно променящи се спирали, които се разливаха в облачната маса, надвиснала над планината. И постепенно - като отдръпваща се завеса, издигащите се облаци откриваха първо долината, а сетне и цялата гледка надпред. Да гледам как величествения връх Вихрен бавно изплува пред очите ми беше невероятно преживяване и дълго просто го изпивах, стараейки се да запомня вски детайл от великолепния валс на облаците и планината.

  

долината

Изморени и съвсем зашеметени, най-сетне достигаме Премката. Сега е момента да решим дали да качим Вихрен или да тръгнем през Казаните към хижа Бъндерица. Притеснява ни времето - станало е 3 следобед и част от групата ни изостава. Появяват се опасения, че все пак имаме двама шофьори, които трябва да ни приберат тази вечер и може би пътят ще им дойде тежък. След кратка дискусия взимаме решение и след последен поглед към Вихрен , изпълнен с копнеж, започваме спускане през Казаните - посока хижа Бъндерица. Между другото този път ни лиши от триумфа да се качим на върха, но пък ни подари незабравимата гледка към източната стена на Вихрен. Невероятно красив 500метров, скален отвес, който по никакъв начин не може да бъде предаден чрез снимки. Човек трябва да го види. - Надвиснал и толкова величествен, че те оставя без думи, зяпнал и изпълнен със страхопочитание. Стигнахме до ръба на Големия Казан и там бяхме наградени с още нещо - малък еделвайс, скътан в скалата...

Слизането надолу е най-неприятната част от пътя. Представлява 3 часа непрекъснато спускане по страшно стръмни сипеи и каменисти терени с 2 съвсем кратки отсечки от що-годе равен терен. Тук най-ясно се разбира, че без помощта на щеки си обречен на неминуемо претоварване на коленете. Дясното ми коляно отказа някъде след около час и останалото спускане си беше мъка. Накрая ти втръсва от камъни, от наклони и от всичко наоколо. Групата е изморена и изнервена - всички бързат да слязат по-бързо и да хапнат нещо, което да им върне силите. В крайна сметка обаче си видял такива неща, усетил си такова величие, че това спускане донякъде е логична цена за това, което си изпитал. Така че търпиш, слизаш и гледаш да се разсейваш с останалите за да мине по-бързо времето.

В общи линии по разновидности на този сипей слизаш 3 часа.  А, между другото - на снимката изглежда полегато...

В 6 30 най-сетне седяхме в една кръчмичка до хижа Бъндерица и като озверели нагъвахме таратор и пържени картофи. Удобно беше и да видим Байкушевата мура. В 8 30 вечерта пристигна бусчето, което трябваше да ни върне в Банско при колите ни. Оттам нататък пътя към София беше ясен. 

Прехода ни отне точно 11 часа. Едва ги усетихме. За едва прохождащи планинари като нас преживяването беше изключително ценно. Затвърдихме своето уважение и преклонение към планината и още един път си припомнихме, че отидеш ли там във висините разчиташ изцяло на милостта на природата. Безценни разбира се са и хората, с които отиваш. Там горе няма масто за егоизъм, спорове и скандали - заобикалят те неща далеч по-непреходни и съществени. 

Равносметката накрая е такава: 

Ожулени крака, разтегнати сухожилия, изподрани ръце и мазоли - да опитахме се да борим Пирин. Той, от своя страна, беше така великодушен да ни пусне живи и здрави. В крайна сметка няма по-голяма награда от това да видиш как облаците танцуват валс с могъщите скали, под звуците на Шостакович. Думите не стигат - прибрал си се с късче величие и си оставил част от душата си - там горе - където танцуват облаците и планината издига своето великолепие.