Приказка за елфите на мрака и люляка

Някога, преди много векове, хората вярвали, че душата е всичко, което човек притежава и единственото, което може да загуби наистина.  Не знаели какво е Ад и какво Рай и пазели ревниво тази си скъпоценност. Различни, но и безкрайно еднакви, народите на Фламентар имали един единствен
съдник. Наричали го елфите на мрака.

Елфите на мрака били най-прекрасните от всички. Косите им били или снежнобели, или сребристи. Очите им – тъмни като бездна и дълбоки като нощно небе. Кожата им приемала цвета на луната. Оръжията им – бели и сребърни кинжали. Казват, че носели наметала от тишина и ботуши от мрак. Че ръкавиците и ризите им били изтъкани от мълчание и молитви… Яздели еднорози – бели като седеф, със сребърни опашки, гриви и тежки копита.

Мрачни и прекрасни, елфите идвали през нощта. Обличали тъмните си дрехи, скривали светлите си коси под качулките, взимали кинжалите си от съдби и яхвали белите еднорози. Така те отивали в домовете на хората, които били потъпкали душата си и я забравяли да се гърчи и стене, защото нямало по-голям грях от това да продадеш безценното си съкровище. Ето защо елфите го наказвали жестоко и неумолимо. Една нощ те се явявали, влизали в къщата и приспивали още по-дълбоко стопаните. После се понасяли с безшумни стъпки към стаите и намирали човека, забравил душата си. Тогава заблестявали кинжалите… Елфите взимали душата и я освобождавали от оковите на тялото, забравило колко ценна е тя всъщност. После си тръгвали обратно с безплътните си стъпки, качвали се на конете си от сребро и изчезвали в мрака. На сутринта семейството откривало сребърен люляк над нечие легло и знаели, че спящия в него е бил посетен от елфите и сега е вече мъртъв…

Годините минавали и постепенно култовете към боговете пуснали корени по земите на Фламентар. Хората повярвали, че душата вече не е най-важното и обрекли живота си на измислени божества.  Елфите на мрака се появявали все по-рядко, а с времето почти никак. Най-древните създания на Фламентар били наглед излишни. Елфите се оттеглили, но знаели, че един ден ще трябва да се върнат и раздадат люляка повече от всякога.

 Времената, за които разказвам са отдавна минали, а и аз не  живея във вълшебния свят на Фламентар. Вече съм уморена и дъждът навън ме приспива с напевното си потропване. Свещите, които съм запалила за да ми внушават уют, догарят и чак сега разбирам колко съм уплашена. Облягам се бавно назад в  стола и си мисля за елфите. Боя се, че аз самата забравих душата си и я потъпках. Затварям очи и веднага чувам стъпки. Това ботушите на елфите ли са или само дъждът? Сякаш от нищото в ума ми се зареждат думи и думи, и тихо и несигурно започвам да пея:

 Нощ. Луна. Звезди и Мрак.

Смърт витае във вечерния сумрак.

Един глупак забрави собствената си душа

да си плати за наглостта, очаква го сега.

Забравена от векове тъма

разкритата неумолима тишина…

Дойде на елфите нощта!

Предрешени в черно, ядат със кама в ръка

Кинжал ще блесне

Да отнеме наведнъж една съдба.

Черни елфи във нощта

Идват в мрака

Посетиха те дома на забравилия за душата.

Отнеха всичко – болка, скръб и смях.

Отмъстиха до последно за сторения грях…

Усмихвам се на себе си и отварям очи.Свещите са изгорели и около мен пада мрак.Троп… троп… сигурно са елфите. Вече искам да ги видя, искам да бъда като тях. Няма да умирам, ще си говорим цяла нощ. Обичам люляка и се надявам да е толкова красив колкото си го представям. Чудя се наистина ли съм стигнала твърде далеч и идват ли за мен? Сънят ме надвива и затварям очи… Нека дойдат. Аз съм тук и ги чакам.

                                 ***

Странно утро. Събуждам се и всичко е наред. Навън е облачно и студено, а до мен има сребърен люляк… но… тогава защо се събудих?