Приказка за златното цвете
Вдигнах очи от кървавочервеното вино в чашата и впих
уморения си поглед в моя странен събеседник.
- Страхувам се, че изгубих пътя си. - признах на един дъх.
- А, не би трябвало. - той спокойно се облегна назад в
креслото си и сапфиреносините му очи бавно огледаха лицето ми. Нищо освен тях
не издаваше така ясно, че той принадлежи към друг свят. Този на фантазиите...
там където човешките емоции пируват в своя пламтящ свят.
- Вие хората си мислите, че нещата са прости. - започна той
спокойно. - че всичко в живота ви е разчертана схема, чиито малки сиви
коридорчета вие трябва да следвате, водени от милостта на някакъв по-висш разум.
Незная защо непрекъснато се мъчите да въвеждате ред в съществуването си. - той
се усмихна приятелски и вдигна изящните си рамене с недоумение - Вашият живот е
хаос, приятелю. Самата ви същност е хаотична. Човешкият свят с всичките му сили
и слабости е пълен безпорядък. При това... страшно красив. Не разбирам и как е
възможно малките ви умове да се вкопчват така отчаяно в един ред, който не им е
присъщ, вместо да се отдадат на същността си.
Замислих се над думите му, леко намръщен от усилието, което
положих да вникна в тях. Загледах се в огъня докато помисля, допускайки
удоволствието от топлината му да ме погъделичка.
- Може би просто ни е страх от неизвестното и различното. -
допуснах след кратка дискусия със себе си.
Събеседникът ми отново се усмихна, този път снизходително и
се наведе към мен заговорнически. Сините му очи заблестяха болезнено ярки за
ограниченото ми човешко зрение.
- Имайки впредвид какви ужасяващи неща чертаят повечето от
вас за нормални... би следвало този сив порядък да ви ужасява много повече. -
прошепна той.
Обърканото ми изражение, което наистина неволно допуснах да
се промъкне на лицето ми, го накара да избухне в звънък, свръхестествен смях,
който сякаш ме заля целия.
- Да се опитваш да търсиш някакъв илюзорно правилен път и
после да изграждаш фалшиви идеали за нормално щастие, само ще унищожат твоята
уникалност. - посъветва ме той. - Не прави грешката да се подвеждаш по някакъв
насилен неестествен ред.
- Разбирам. - кимнах бавно, почти убеден че съм разбрал
накъде отива разговорът. - Искаш да се отдам на хаоса.
Той въздъхна и обърна красивото си лице към огъня. Пламъците
заиграха своя безумен и красив танц и хвърлиха сенките на своя малък свят върху
бледата му кожа.
- И да, и не. - отрони накрая след умислено мълчание. - Трябва
да намериш само начина за усъвършенстване на същността си. Търсенето, обаче
минава през хаоса.
- Моята същност, казваш...- повторих бавно.
Събеседникът ми разпери неестествено дългите си пръсти и се
вгледа лукаво в мен. - Да го наречем същност, да. Ако оставиш настрана
тромавата месна обвивка на тялото си, не взимаш впредвид никакви обществени
порядки, наложени от времето в което живееш и разкараш страховете си... това,
което ще остане вие, хората, доста опростено наричате.. душа... есенцията на
вашата уникалност. Ако си достатъчно старателен ти дори можеш да я видиш.
- Какво да мога? - сепнах се аз и изненадващо за самия себе
си се почувствах глупав. - Как е възможно да видиш нещо което е нематериално?
- Ох, вие хората и слепите ви очи! - възкликна той с досада.
- Вие, надарените с толкова богато и красиво съзнание. Вие, които непрекъснато
го задушавате обръщате гръб на
разкошните неща, които изграждат душата ви и то в името на сивия ред и норми!
Той се изправи решително и сянката му като жива се плъзна по
стената - висока и стройна.
- Ела с мен. - подаде ми ръка - Искам да те науча да виждаш
цветята. - изрече загадъчно.
- Кои цветя? Не те разбирам... - с недоверие погледнах
бялата като мрамор, изящна ръка, протегната към мен.
- Нека те заведа. - настоя той . Прелестните сини очи
заблестяха изгарящо, умолявайки ме да ги последвам. Ръката ми решително го
сграбчи и в този момент нещо в мен се пробуди и под хладния допир на пръстите
му усетих към мен да се спуска топлина. Сините звезди насреща ми се смееха очарователно.
Пламъците от камината се извисиха и започнаха да се разрастват, танцувайки из
стаята. Сетивата ми сякаш избухнаха. В ноздрите ми нахлу мириса на изгоряло
дърво, подправки и кипнало вино. С очите си виждах опустошителни пламъци, които
се усукваха около мен в екзотичен танц, докосвайки ме като нежна, гореща
любовница. Стиснах очи, неспособен да издържа повече на гледката и се свлякох
на колене, заровил пръсти в косата си. Разкошният танц на огъня - унищожителен
и прекрасен се пренесе в съзнанието ми. Очите ми не само бяха затворени... бяха
станали излишни.
- Браво, приятелю. - чух окуражаващия глас на водача ми. -
Ето че, разбра, че тялото ти няма нищо общо с възприятията ти за красота. Но,
внимавай с огъня. Той е прекрасен и може да ти покаже изумително красиви
емоции. Ако, обаче му се отдадеш напълно, той ще те погълне. Танцувай с него,
вземи това, което той може да ти даде. Но не му позволявай да те унищожи. И не
спирай да вървиш след мен.
Опитах се да си представя какво се крие напред и се насилих
да тръгна с неприятното чувство че оставям един наркотик, една опияняваща буря
от наситени чувства, които така умело ме мамеха да потъна изцяло в тях. Плъзнах
се ... да това е думата ... вече безплътен, свободен и гъвкав започнах да
танцувам с огнените езици, които ме изпълниха и приеха... все пак бяха мои...
Допуснах ги в мен. Те не можеха да ме наранят, а само да ме изведат напред, докато
не спират своя безумно красив и гибелен танц. Нажежената червено-жълта, златна
картина пред мен започна да изтънява и да остава зад гърба ми. Кадифен,
тъмносин мрак пропълзя на нейно място.
Огледах се разтреперан
както от преживяното, така и от внезапната промяна на температурата.
Беше станало студено и съзнанието ми сега бродеше по дълъг коридор облечен в
тъмносиньо и хладно на допир, истинско кадифе. Стъпките ми бяха
безшумни докато напредвах и краката ми леко потъваха. Със всяка крачка ставаше
все по-студено и осезанията ми се изостряха за да посрещнат това, което ме
чакаше след коридора. Дъхът ми образуваше малки облачета пред мен, а пръстите
ми едва докосваха тъмните стени , покрай които минавах. Завой, още кадифе,
завой…
вече не чувах гласа на моя водач, но пътят беше само напред и не се тревожех,
че ще се изгубя. И ето още един завой и пред мен блесна бяла светлина и ме блъсна
леден въздух, които за секунди напълно спряха дъха ми. Бях престъпил прага на
висока кристална зала, ослепително бяла и искряща и дяволски студена. Беше
истински пир на изкуството, няма спор, но оставаше привкус на едно прекалено…
подредено изкуство. Красиво, но заключено в рамки. Силно, но обуздано. Останал
безмълвен се взирах отново и отново във високите бели стени, изумителният чист
кристал по тях и виещите се нагоре спираловидни статуи облечени в замръзнали
звезди. Всичко беше искрящо бяло, светло синьо или сребърно. Студена красота ме
заливаше отвсякъде, карайки ме да се
губя в нея.Стоях
така няколко минути, изумено зяпнал нагоре с леко отворена уста, после се
отърсих и с мъка откъсвайки поглед от прекрасната гледка потърсих наоколо. Открих
моя спътник в един ъгъл на залата изправен и спокоен , да разглежда с интерес
едно студено образувание.
- Къде сме? – попиташ шепнейки.
Той обърна лицето си към мен. По устните му играеше топла
усмивка и ужасно сините му очи трепкаха живо и гледаха към мен с поглед на
истинско забавление.
- Твоят, разум. – отрони се кратко от изящните устни. –
Всичко което си научил и разбрал, всяка дума, която си запомнил. Всяко
познание, което си открил, претеглил и осмислил и накрая си заключил в
съзнанието си в тази кристална, удобна форма.
Погледнах го объркано и отново огледах наоколо. Постепенно
започнах да подреждам нещата.
Това било значи. Контраста между изпепеляващия, горещ огън и
студеното познание.
-
Повечето хора са доста ограничено крайни във възгледите си, приятелю мой. – прошепна
току до ухото ми моят водач. – Хвърлят се в заслепителния огън и с него
разтапят неприкосновения си разум. После се превръщат в сиви машини с наложени
идеали и напълно заличена душа и идентичност. Истинското изкуство не е нито в
изграждането на по-висока ледена кула, нито в унищожителното разюздено
танцуване с огъня… Нима вече не разбра – усмихна ми се той хващайки леко лицето
ми с длани и насилвайки ме да погледна в изгарящите му очи. – Не бива да
разтапяш разума си с унищожителния огън. Трябва да използваш ледената си
крепост и огнената си същност отделно, за да подчиниш и двете.
Леденият
дворец около нас се завъртя неудържимо и усетих че пропадаме. Опитах да извикам
и стиснах очи в паника, но усещането само се засили от разбеснялото се в този
момент въображение, което се хвърли, доста ожесточено, да рисува картини за
неизбежната ми гибел. Студен вятър свистеше около мен, камбанки хаотично пищяха
в ушите ми и през цялото време се молех моят водач да знае какво прави. След още
секунда всичко свърши и усетих твърда земя под краката си.
Колебливо
отворих очи и се огледах. Бях паднал на колене и моят приятел ми протягаше
изящната си длан отново, този път за да ми помогне да стана. Очаквах да видя
поредното чудо, когато се изправих, но видях само че сме в тъмна стая без врати
и прозорци, черна като нощ. Единствената светлина идваше от стените. Щом
различих източника не се сдържах и ахнах от почуда. По всички стени се виеха
красиви, крехки филизи, които се преплитаха, застъпваха и изкачваха нагоре и
нагоре. По тях малки капчици блестяха като мънички звезди, капчици, които
пълзяха по нежните клонки и се събираха в неописуеми златни цветя, които
блестяха. Те се съграждаха от капчиците, ставаха по-големи и по-големи,
разтваряха се в разкошно цвете изпълнено със течно злато - болезнено красиво за
човешките ми очи, след което се затваряха като срамежлива девойка и се свиваха,
разпръсквайки се на хиляди капки, които отново започваха да трепкат в
непрестанен танц, на съграждане и разделяне. Стоях така и ги гледах, сякаш
часове без да мога да откъсна поглед от това съвършенство.
-
Това… това е … - опитах да насиля думите от пресъхналото си от захлас гърло.
- Това
е обуздан огън, приятелю. Перфектният баланс. Да усъвършенстваш всичко, без да
пожертваш нищо. Това е изкуство. Това е пътят. Да не се подадеш на изкушението
да избереш един от двата пътя и да си обречен на него навеки. Това може да бъде
човешкото съзнание. Бори се да бъдеш господар на златните цветя, а не ученик по
пътя на огъня или леда. Иначе си живял само за да хабиш ресурси и пространство.
– звънкият му смях отекна накрая. Затворих очи и горещи сълзи потекоха по
страните ми. Стоях така цяла вечност, докато се реша да отворя очите си.
Бях
сам в хола си и дървата в камината догаряха с тихо припукване. Пред мен стоеше
почти пълна бутилка вино. Седях така – сам , със засъхващи сълзи по страните ми
и вдървени крайници и не откъсвах поглед от единствената чаша за вино пред мен.
Останах неподвижен, потънал в мислите си, скитащ далеч от света на смъртните докато
огъня догоря съвсем и топлият мрак на нощта се спусна.
